предговор

ХУДОЖНИКЪТ И ВРЕМЕТО
Георги Марковски

Дълго, петнайсетина години я очаквах тая книга, и – защо да го крия? – вече бях взел да я отписвам. Авторът и беше студент във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“, запознахме се в село Аспарухово, Варненско, където той бе на фолклорна
експедиция. Представи ми го неговият преподавател Анчо Калоянов. Пподир няколко месечни колебания ми изпрати два-три разказа. Представих го в списание „Септември“, където работех тогава, и той беше наясно: това не се случва всекиму на студентска възраст. Даже, малко без да искам, му станах нещо като кръстник: тогава той не се
подписваше Ппетър Кралев, а другояче, вече съм забравил как.
После се заредиха срещите ни и паузите ни. Непрекъснато пишеше, непрекъснато книгата беше „готова“, а все не ми я показваше в окончателния и вид. Знаех нещата му поотделно и всеки път трябваше да хвърлям мостове във времето, за да ги свържа в едно неразчленимо цяло. В неговата книга. На всичко отгоре, тя непрекъснато променяше вида си, защото, освен че непрекъснато нещо старо изчезваше от нея, също така нещо ново непрекъснато се врастваше в нея. Отделно пък пропастите от време, когато той – може би недоволен от кратките си неща – се хвърляше в „нещо по-едро“, а после пак се връщаше
към първата си любов. Та, казвам, вече бях взел да я отписвам тая книга. Не усъмнен от качествата и. А още по-малко: в моженето на Петър Кралев. Боях се, че самият той се е усъмнил в смисъла на
писането и е превъзмогнал Божата си дарба. Виждал съм такива хора: пропиват се или го удрят на политическа проституция, или се хвърлят в някакъв бизнес. Може би те са по-умните от нас, защото все пак живеят живия си живот, а не го заместват с друг, измислен от тях, уж по-добър от истинския. Докато един ден, вече доста неочаквано, Петър ми
донесе книгата си направо на коректури. Сега – като я чета и препрочитам – виждам, че съм имал известни основания за тревогата си. Петър Кралев е навлязъл в такива дълбочини, които могат да отчаят всекиго и да го накарат да загърби всичко. За това може би допринася и главната характерна особеност на неговия талант: склонността му към конципиране. Образно речено, писателите се делят на две големи групи: изобразители и концептуалисти. Едните вървят по хоризонталата на Пространството, перото им улавя и най-живописните подробности, те
са певците на Това наоколо. Другите вървят по вертикалата на Времето, те осмислят уж непрекъснато повтарящите се събития в живота на хората и народите и ги снабдяват с модел на собственото им съществуване. От този, вторият тип, е и Петър Кралев. Сигурно
плащам данък на личните си неубословими пристрастия, но решително предпочитам тъкмо този тип разказвачи, тъкмо с тях успявам да вляза в диалог. Петър Кралев така устойчиво се движи по вертикалата на времето, така е в неин плен, че се опитва да концепира и е постижимото за крехкото човешко перо: опитва се да сплави индивидуалния с народностния смисъл на съществуването ни. Най-ярко това взаимоизключващо се единство проличава в „Спирка, на която не пристигат влакове“ и „Обречени на здрача“. От нищо и никаквото сополиво хлапе Калин, което една нощ ще прескочи прозореца на железопътната станция, където живее с майка си, и ще изчезне
подир виденията от детските си приказки, за да се завърне подир пропасти от време при руините на Времето, търсейки самия себе си. Та до художника Теодоси Стоев, предназначен посредством самата си дарба да концептуализира Нещата, който се мята от загадката на собствения си живот до племенната загадка – а те за миг ще се пресекат в бурната нощ при Престола на Тангра – за да осъзнае, че „има разлика между това да се изкачваш по една скала и това, да се катериш по един оцелял, едва крепящ се и несигурен спомен“; и да се пита трескаво: „И закъде сме , мой бял вопъл, и мой есенен двойнико, с този празен престол, който са ни завещали? Какво да правим с това празно
небе над главите ни?…“ И да си отговаря с гласа на забравените прадеди: „Глупак си ти, Теодоси! Искаш със смъртта си да угасиш в себе си пожара, на който си обречен. Не разбра ли, докато висеше сред мълниите над пепелищата, че тая клада не ти си я запалил и не е само твоя?…“ Същото е и със саката ясновидка Марина Великова, наследила дарбата си да се гмурка във Времето от своя предшественик Ангел Пеев и пощадила своя наследник, бъдещия писател Господин Влаев, от истината, че никога няма да преодолее „неясната граница пред хилядите поколения, дремещи в кръвта на хората от тоя край“ и че никога няма да бъде велик, не защото „поколенията в тебе не го искат…
Може би, защото другите след нас ще са по-щастливи, ако нищо не им напомня, че ни е имало…“ Тук са и откровено атвобиографичният разказ „Прахът, който пазим“, изпълняващ функцията на пролог в книгата, както и нейният епилог „В една къща с два входа“, може би още по-биографичен, в един още по-дълбок смисъл на думата. Сега, когато тази книга е факт, вече си казвам: добре, че Петър не избърза. Това са
били дни, месеци, дори години на проверка пред самия себе си. За всичко: за текстове, за норми за Нещата, за преходността на идеите. Щом си издържал собствената си проверка, ще издържиш и нашата – на алчните съдници. А дай Боже: и на Времето, пред което си застанал на колене като пред изгряващото слънце.

Георги Марковски