ПЕТЪР КРАЛЕВ
ПСИХОТЕРАПИЯ
НА АЛКОХОЛИЗМА
четиво за специалисти и хора с алкохолен проблем
трето, преработено и допълнено издание
Научен редактор и рецензент: проф. д-р Минко Хаджийски
СЪДЪРЖАНИЕ:
Увод………………………………………………………………………………………………… 3
Първа глава:
Общи психологически и поведенчески особености
при алкохолизма…………………………………………………………………………………… 14
Втора глава:
Трудностите пред психиатричното лечение на алкохолизма………………… 32
Трета глава:
Алкохолизмът и зависимостите според неорайхианската психоаналитична теория. Оралният характер…………………………………….. 46
Четвърта глава:
От групите за самопомощ към професионалната психотерапия…………..60
1. Противоречивата роля на „Анонимни Алкохолици” в търсенето
на терапевтични подходи за лечение на алкохолизма……………………………..63
2. Моделът „Минесота“. Симбиозата между „Анонимни
Алкохолици” и професионалната психотерапия…………………………………. 92
3. Алтернативите……………………………………………………………………………….110
4. Рационално-емотивната психотерапия на Албърт Елис
(Rational Emotive Psychotherapy, RЕТ)…………………………………………………..115
5. Щастливият хуманист Джек Тримпи и групите му за
рационално възстановяване (Rational Recovery, RR)…………………………….120
6. Контролираното пиене и сенките зад него. Одри Кишлин
и групите за контролирано пиене (Моderation Management, ММ)
в САЩ……………………………………………………………………………………………….129
Пета глава:
Underground пътепис……………………………………………………………………………138
Шеста глава:
Насоки за лична програма при възстановяване от алкохолизъм…………….164
Заключителни думи……………………………………………………………………………193
У В О Д
Да се пие е приятно и забавно. Не мисля, че подобно твърдение е порочно, казвам го от позицията на човек, който е употребявал алкохол дълго време, без да вреди никому, дори на себе си – поне до определен момент. За съжаление пиенето, както и жените или пеенето на сцена и вдигането на тежести, не е за всеки.
Никой не може да си представи, дори и аз самият, колко дълбоко е пронизал алкохолът социалната тъкан на света, в който живеем. От време на време говорим за алкохолна култура – пият без мярка художници, поети, лекари, президенти, свещеници, работници, полицаи, политици и военни. Алкохолът е част не само от ежедневието, но и от ценностната им система. Не казвам, че е голяма напаст, защото не съм наясно с това. Нито пък че е голямо зло, защото съм срещал умерени хора, които рядко се напиват, или такива, сръбващи цял живот по чашка-две след работа в приятна компания, без да прекаляват. Не съм моралист и нямам за цел да громя алкохола или да воювам против него. Единствената ми цел е да помогна на някой затруднен от проблема специалист или на някой натъкнал се на тази книга нещастник с треперещи ръце, решил най-накрая, че има нужда от помощ. Гледната ми точка, доколкото изразява поредица от становища и концепции е само едно предложение с много възможности, нищо повече.
Виждал съм и съм контактувал с всякакви хора с алкохолна зависимост от различни социални йерархии – от преуспели бизнесмени до мизерстващи клошари. От пиячите с дебели вратове и пищови на кръста до майки с по две деца и с що годе успешен брак – поне в очите на познатите си, които обикновено не знаят нищо за живота им отвъд социално приемливата роля. След определен момент съществуването на всеки от тях беше станало дълбоко неудачно, а философията им – драматична. Това, че човек се налива без мярка със скъпи питиета в компания на млади жени в луксозни заведения съвсем не го прави по-щастлив от неудачника край някоя кофа за смет, търсещ забрава в патронче евтина водка “Doctor’s”.
Чел съм есето на Маргарит Дюрас1 за протеста на парижките просяци с претенции за несправедливо отношение от страна на тия, които правят опити да им отнемат бутилката и да ги върнат към нормален живот. Това обаче е протестът на хора, нямащи друг избор. Често пъти с разрушен интелект или страдащи от други психични разстройства. Техните претенции не са аргумент. Няма нищо поетично или патетично, дори не е и трагично да се окажеш откъм страната на бездната. Само мизерия, унижение и болка, притъпена за няколко часа в денонощието. Как да се откажат от единственото средство, притъпяващо болката! Срещал съм и достатъчно хора, влюбени в мизерията си. Дори без да са развили зависимост.
Да си зависим от алкохола, решил да оставиш пиенето и да променяш съдбата си, или да си останеш алкохолик, решил да се налива до умопобъркване и смърт, понякога е дълбоко трагичен и морален избор. По същество е екзистенциален, дори философски избор, доколкото засяга и мотивацията, и етиката, и личната космология на човека. Кирилов от “Бесове” на Достоевски е по-драматичен герой от Разколников. В избора си да пие или да не пие алкохоликът се доближава до него. Да спреш да пиеш, за да бъдеш здрав и да живееш по-дълго? Рядко съм срещал алкохолици, за които това е аргумент да спрат пиенето и да променят живота си. Обикновено причините за подобно, драстично дръзко и смело решение, не са толкова тривиални. Повечето се сблъскват с обезкуражаващия въпрос на един типично наш, български Гаргантюа: “Защо да живея, след като няма да ям и няма да пия?” Срещал съм достатъчно от тая порода изгубили посоката си птици, които са долитали при мен за вълшебното хапче, билка или прахче, които да им помогнат да се превърнат в нормални пиячи – т.е да спират, когато пожелаят, да не се напиват, когато пийнат повечко и да нямат абстинентни кризи. И когато разберат, че не мога да им го предложа, решават, че съм мошеник, измамник и за убиване. И че истински разбиращите специалисти са ония, от някои популярни лечителски вестници и сайтове, които срещу 200 лева предлагат двайсетдневно пиене на чудодейна билка, след което ставаш нов човек и вечер след 100 грама ракия и мъничка каничка вино цял живот ще си лягаш доволен и хрисим, без да ти се прииска още. Кеф!
Със сигурност, ако човек с години е злоупотребявал, ако тази злоупотреба неусетно е преминала към пристрастеност, не е възможно да се случи подобно нещо. Но който счита себе си за алкохолик, има 200 лева на разположение и реши да провери, може да опита – при всички случаи ще бъде за предпочитане пред това, да ги инвестира в десетдневен запой.
Алкохолизмът е начин на живот. Изобщо всяка зависимост е начин за изграждане на отношения с реалността. Лош начин за изграждане на отношения! От една страна като психична компенсация и като емоционални състояния алкохолът предлага в себе си всичко, което човек иска да бъде и иска да получи от живота. Тук са жените, които трезви никога няма да имаме, местата, където никога няма да отидем, смелостта, която обикновено ни липсва, въображението и вдъхновението, от които сме лишени, стеснителността, от която се освобождаваме, веселието в тъжни моменти, пътя към Бога… Изобщо, една необятна компенсаторна действителност, в която човек неусетно заживява толкова всеотдайно, колкото останалите хора в истинската. Самият принцип на реалността, с оглед на който човек обикновено съобразява и контролира живота си, е подменен. Отнемете на един алкохолик алкохола и ще му отнемете не само веществото, но и вселената. В това е проблемът. Много е трудно да изградиш нещо в зейналата празнота след отказването. Психиатрията обикновено предлага само притъпяване на болката от загубата. Но да караме по ред.
На времето, през 2000 година, участвах в един специализиран курс по когнитивно-поведенческа психотерапия, предназначен за специалисти, работещи със зависими от алкохола и дрогата. Само аз бях професионален психотерапевт, останалите участници бяха психиатри, психолози и социални работници от София, Пазарджик и Пловдив. В началото водещият, известен психиатър и психотерапевт, работещ тогава във Военна болница, зададе провокативен въпрос:
– Как си представяте един типичен алкохолик?
Заредиха се един след друг отговори, от които косите на един несведущ биха могли да настръхнат:
– Мръсен, нахален и небръснат.
– Лошо миришещ, нагъл и крадлив.
– Дрипав, зъл, опасен.
– Скандалджия и отвратителен, пропаднал тип.
Сякаш преразказваха карикатурна поредица от руския „Крокодил” или съдържанието на пропагандно филмче от архивите на някое въздържателно дружество през 80-те години на миналия век. Представите им бяха изцяло оценъчно-морални и нито един не каза, че алкохоликът може да е и болен човек, а алкохолизма – болестно състояние.
Тогава, за да ги провокирам, дадох друг отговор:
– Алкохоликът често е свестен човек. Понякога е великолепно облечен, с хубав костюм и приятен външен вид, интелигентен и остроумен. Често се харесва на околните, привлекателен е, дори може да преуспява в живота. Освен това има хубава кола и добра работа. Надарен е с дар слово, обича живота, културата му е богата, понякога е талантлив или направо гениален…
– А бе, ти майтапиш ли се с нас? – прекъсна ме неприязнено някой.
– Не – отвърнах. – Спомни си Хемингуей, Фицджералд, Джексън Полък… Сигурно има и по някой ваш приятел или роднина, който също едва ли е пропаднал, вонящ и крадлив.
Те мълчаха объркано.
– Грешката ви е, че морализирахте образа, а моята – че го идеализирах. На вас биха изръкопляскали всички въздържатели или хора, пострадали от отношенията си с алкохолик. На мен пък поклонниците на чашката.
– Всъщност, така е – намеси се някой. – Първото, което забравихме, е че алкохоликът е тежко болен човек, страдащ човек. И като всеки боледуващ човек той може да изглежда всякак.
Бяхме стигнали все пак до някаква истина, което в известна степен е и лайтмотивът на тази книга. Макар и все още да се водят ожесточени спорове по тоя въпрос, аз лично считам, че алкохолизмът е болестно състояние или поне, че в основата си алкохоликът има болестно поведение, и то не само защото това е приета форма на психично разстройство в класификациите на болестите ICD-10 или DSM-5 . Страданието, разрушената психика и организъм ми дават основание за такъв извод. Който иска да открие в тази книга опит за общи обвинения към алкохола, по-добре да я затвори отсега.
