Стана традиция да се избягва темата за страданието – страданието като път, страданието като неизбежност, дори като необходимост. Случвало се е колеги да се усмихнат накриво с насмешка, когато се зачекне тази тема – предпочита се да говорим за щастието. Иначе се оказваме мазохисти.

Но когато един терапевтичен процес завърши с развод, това не е хепиенд, а нещо необходимо, от което боли. Имал съм клиенти в инвалидна количка – с атаксия на Фридрайх. Как да им обещаеш по-щастлив живот, те и не идват на терапия за това. Или пък жена, оперирана от рак на гърдата. По-скоро става дума за това, как да понесат живота, без да се гръмнат. Говоря буквално, макар че литературно и Достоевски, и Камю, и Сартр са подхващали темата.

Има не само пътища, има и мостове за никъде.

На времето Васил Попов беше написал, че в страданието има място за всички. Само така и в милосърдието има място за всички. Описвайки страховитостта на концлагерите, Виктор Франкъл разбираше, че и при тези условия човек може да се възвиси и да надделее над ужаса.

Усещането ми е, че живеем в нещо като post-християнско време. До скоро страданието беше част от естествения път и това допринасяше хората като цяло да са по-балансирани. Ние като че ли приемаме християнските ценности, включително и саможертвата, някак външно. И скептично. Малко „като че ли”, малко „сякаш”, малко „на ужким”. Играем роля, докато не се случи нещо, което да я провали.

Тук навлязох в темата за граничността на културата, за borderline обществото, при което всичко е разколебано – емоции, идентичност, сексуалност, социални връзки. Всичко е „като че ли“, малко „сякаш“. До скоро това беше повече проблем на психопатологията. Вече е проблем на културологията и другите социални науки. В рамките на метафората: страданието не настига само човека, който не бяга от него.

(следва)