Шеста глава:  Граничност и култура. Или граничността в нас

(откъс)

…Със сигурност освен предмет на психологията и психиатрията граничността и граничното личностово разстройство са и културен феномен. Граничността като ситуация и граничния персонаж – най-често жена – са любима област и герои в киното и не малка част от литературата. Мери Шели и Франкенщайн, Керуак и неговия Дийн Мориарти, Силвия Плат и стъкления похлупак, Алън Гинзбърг и неговия „Вой”, Камю и „Чужденецът”, в България Радичков с неговите разколебани в идентичността си гротескни персонажи, изгубени между два взаимно отричащи се свята. Самата социална реалност произвежда граничност – затова тя е толкова интересна.

„Мис Мъндей“. Целувката в огледалото, страхотната сцена с нарцистичната самовлюбеност на Глория. Напомня за днешните селфи-албуми във фейсбук – в тях сякаш се целуват сами с камерите на телефоните си. В огледалото нищо не е това, което изглежда.

Шейсетте години на миналия век са времето на войната във Виетнам и антивоенните походи и движения – време на „падналите ангели”, един от любимите мотиви на рок-певците и киното. Много от култовите личности на онова време сами са гранични – Джанис Джоплин, Джим Морисън, Джими Хендрикс, Иги Поп, Ленърд Коен в музиката; малко по-рано – Джеймс Дийн, Мерилин Монро и Марлон Брандо в киното, Тенеси Уилямс, Джек Керуак, Алън Гинзбърг, Кен Киси и ред още творци в литературата. Време на несигурност, на гняв, на бунтове и лутане, което ражда и типичния граничен опит – също на несигурност, бунтове и лутане между небето и земята. И в абнормните черти, формиращи основните харктеристики на бордерлайн в изданието на DSM-3 от 1975 г., могат да се доловят типичните черти на бързо фрагментиращата американска култура от 60-те и 70-те години на 20 век – онова явление, което ще стане известно като младежка или студентска революция. Черти, които 10 години по-късно, с настъплението на консерватизма, се преживяват и възприемат като опасни и абнормни. А това повлиява и на обособяването на граничните разстройства като категория и в международната класификация на болестите МКБ-10, ревизията на световната здравна организация. В този смисъл, появата на граничността като медицинска категория е обусловена и отразява до голяма степен особености в културните колебания – на ценности и житейски роли, на норми и поведения.

Бордерлайн се описва като „неволна” психика, изпитваща отвращение към всеки опит за свързване. Той прави опити да отреже като отровна пъпна връв връзките си, което понякога го обрича на маргинализиране. Типичната гранична позиция е „Не ме категоризирай!”, „Не ме етикетирай!”. Това бяха и основни мотиви в пънк-музиката.

Животът на бордерлайн се движи не плавно, а на приливи и отливи, на пръв поглед изглежда, че посоката не е напред, а нагоре и надолу, възходи и падения, но само на пръв поглед. За мен – а и за много други терапевти – бордерлайн дълго време е бил загадка. При него въпросът за това, дали има или няма идентичност, се превръща във въпрос: Какво изобщо е идентичност? Въпросът за нарушенията в Аз-а се превръщат във въпрос: А какво е Аз? Така той превръща психодинамичната психология в Аз-ова. Работата с бордерлайн вкарва психотерапевта в реалността на Кафка и Камю, в своеобразно продължение на „Процесът” или „Чужденецът”. Неговата заявка е: „Аз не съм този, който другите искат да съм. И не знам какво съм. Зле съм, можем ли да направим нещо с всичко това или да вървя да ме осъдят?”. Да работиш с тая реалност се иска да се докоснеш до собствените си пространства на граничност. И да преосмислиш възприемането на мрака – но вече като част от човешката природа.

Граничната тема е нещо като апогей на постмодерното и начин да се отговори на културните безпокойства, на цинизма и фрагментирането на културата и живота. Може би в резултат на това бордерлайн преразглежда алтруизма, но вече като предпочитан начин да се използват таланта и дарбата – на него често му се налага да живее чрез таланта и дарбата. Нерядко граничността носи огромен потенциал за творчество. Това е антидот на войнстващите прагматизъм и консуматорство, на егоцентрично ориентираната философия и самодоволството на твърдата почва. Граничният опит е опит на несигурността и разколебаността, които също са част от човешката природа. Решаване на проблемите през демоничното и фрагментираното отчуждение.

Граничната тенденция принуждава обществото да търси начини за защита на насилените и смачкани жени, на децата с тежки травми, на хората в неравностойно положение, на тези с изгубена етническа идентичност или потънали в отчаяние. Дълбоката връзка на граничността със страданието, смъртта и разрушението подхранва дълбока танденция за създаване на нови форми. Кафка твърди, че е роден да живее в самота, Самюел Бекет – един от творците, които също най-ярко олицетворяват граничното – казва за себе си, че е океан от агония. До края на живота си той обитава тесен апартамент, с прозорци срещу затвора. Преди да почине, моли тялото му да се кремира, да се пусне и изкара по канала на тоалетната надолу, под сутерена на Абатския театър в Дъблин, за да се слее с неговата майка, земята.

В едно по-късно време граничността продължава да преминава през изкуството. В музиката на Бьорк, във филми като „Родени убийци” на Оливър Стоун, „Аризонска мечта” на Емир Костурица, „Синьо кадифе” и „Туин Пийкс” на Дейвид Линч, „Играчът” на Робърт Олтмън, „Американски прелести” на Сам Мендес. В тях централна тема е загубата и търсенето на идентичност, те продължават да олицетворяват тая тенденция, подлагайки на съмнение ежедневното възприемане на реалността. Договореното се оказва фалшиво, трябва да преминеш отвъд общоприетите граници, за да научиш нещо повече и да живееш истински.