Накратко, разказът ми е за остров Испаньола, Хаити, част от Големите Антили. Заинтригува ме един разказ на Джаред Даймънд в „Колапсът”, после четох и други източници. И тъй като улавям, че има поразителни аналогии между съдбата му и онова, което в момента се случва у нас и около нас, пускам историята в 4 страници. Поучителна е, но на който не му се чете, да отмине.
Там има само 2 държави, разделени със 192 км. граница: Хаити и Доминиканската република. Съдбата им олицетворява онова, което става в света. Виждат се от въздуха – Доминикана, тъмнозелена заради горите и парковите зони, с блестящи ивици и петна, (реките и язовирите); и Хаити, кафява на цвят, превърната в огромната си част в пустиня. Някога и двете били покрити с джунгли с разнообразна фауна. Не са сред най-богатите, но разликата помежду им е драматична.
Сега наричат Хаити „дупката на света” – заради мизерията, липсата на медицински грижи, липсата на образвание, липсата на електричество и водоснабдяване, епидемиите от спин, бандитизма на креолските кланове и високата смъртност. Хаити е пренаселена страна – мулати, чернокожи и малко бяло заможно население в ивицата около столицата Порт-о-Пренс. В болшинството си белите отдавна са избити или избягали. За сметка на това – вуду-пантеон, преливащ от кървави ритуали, и търговия с наркотици. Произвеждат все още кафе и зафар, тук-там има дребни туристически анклави, затворени за местните.
Докато Доминикана се развива стремително. Тя е по-рядко населена, с демократично управление, от време на време с по някой по-интелигентен диктатор. И там имало опити за преврати, както навсякъде в Карибско море, но не са съпътствани с кланета. Чужди компании добиват злато, никел и желязо, германци и испанци обработват огромни ферми за тютюн, захар, кафе, чай и какао, местните се включват навсякъде, особено в туризма. Доминикана развива сериозна търговия с целия свят.
На времето Хаити и Доминикана били една държава. Парадоксът е, че частта, където се намира сега Хаити, била много по-богата, по-гъсто населена и развита, с огромни плнтации за захар и кафе. Била заможна и силна френска колония с красива природа. Доминиканската част била рядко населена, бедна и и с разпръснато население. Испанската Корона, чиято собственост била, я продала евтино на французите, но те не успели да развият там земеделието и инфраструктурата. Тогава още целият остров бил зелен и красив.
Няма да се спирам на колониалния период от 16 в. Същото е като навсякъде, където имало роби и плантации. Все пак Франция успява да превърне Хаити в просперираща колония. После през 18 в. започват робските бунтове в Хаити, къде срещу богатите бели, къде заради робството. Накрая след 2-3 въстания мулатите и негрите успели да изгонят голяма част от французите, а останалите избили. С което подплашили и другото бяло население (испанци, евреи, германци), което също избягало, зарязвайки платациите, фермите и дребните си фабрики. 80 % от населението останали мулати и тъмнокожи. И до днес в Хаити е така. Бунтовниците разрушили инфраструктурата и поделили плантациите помежду си на малки ферми – т.е. станали равни. Френския език за малко забранили, после махнали забраната – все някак трябвало да си говорят. Забранили и земята да се продава на чужденци. Хаити се обявила за свободна от чуждо потисничество държава. Дори един мулат от бившите роби се обявява за император на Хаити, Жак Първи.
Така започнала катастрофата, от която испаноговорящата доминиканска част останала относително встрани. Оказало се, че да развиваш земеделие, животновъдство, плантации, ирегация и фермерство се искат акъл, грамотност и традиции. А нямало откъде – вече никой не искал да инвестира там, и до ден днешен в Хаити е безкрайно трудно чужденец да си купи земя. Местните политици плашат населението, че чужденците пак ще го заробят. Познато, нали?
Тъй като никой не искал да работи – работата била за роби, не за свободни хора! – постепенно изяли всичко, което имало за изяждане, изсекли горите, плантациите запустели, от безразборната сеч реките започнали да пресъхват. И както става често, гладни и разочаровани, бившите роби обърнали поглед към доминиканските земи. И огромни тълпи креоли и негри се втурнали да ги грабят и да опитват да поробят местните. Веднъж опожарили и централния им град Санто Доминго. Били със самочувствие, че са много, че са наследници на голяма колония, с увереност, че всичко могат да си позволят. И това е познато!
И тук започват разминаванията в историята на двете островни части. В испанската част на Доминикана имало много малко роби, там почти нямало въстания. Трагедията на заформящата се омраза между двете части на острова е пресъздадена от Алехо Карпентиер в романа му „Царството тук на земята”. От един момент разпокъсаното население на доминиканската част започва да се обединява – заедно с големите анклави бели: пуерториканци, германци, евреи, испанци. Това бил единственият начин изобщо да оцелеят. Накрая тая млада разноцветна и разнокултурна общност начело с Хуан Дуарте се обявява за независима република. Хаитяните се сепват, решават да ги накажат и да им покажат кой диктува парада на острова, събират се в голяма войска и извършват поредица устремни нападения над Доминикана. При което местните им дават такъв страховит и яростен отпор, че скоро ги обръщат навсякъде в паническо бягство и сами нахлуват в земите им. Доминиканската война за независимост продължава 10 години, но след нея бившите роби повече не посмяват да навлязат в териториите им да грабят.
В резултат на победата и ентусиазма новата нация обявява официално създаване на република Санто Доминго, днешната Доминикана. Така от общата история се раждат две държави – Хаити, която е затворена, почти недопускаща чужденци за бизнес и земевладение, с тъмнокожо и креолско население. Страхът им от ново заробване бил голям. Т.е. робите си станали вътрешно роби и до днес. От другата страна е доминиканската република – отворена, с наполовина бяло население, съжителстващо добре с местните креоли. Тя запазва връзките си с големите европейски и американски доминиони. Запазват се непокътнати и малките ферми на емигранти. В Доминикана живеят големи, икономически значими емигрантски групи: ливанска група, търговска група на евреи от Кюрасао, пуерториканска група, германска земеделска общност, италианска общност, после се формира японска общност, испанци, австрийски евреи, накрая все по-често пристигат и американски инвеститори. Всички те имат право да изкупават земи и да правят бизнес както в Доминикана, така и със света. Отначало и двете части на острова са нестабилни, но постепенно в Доминикана европейците започват да налагат печеливши икономически и политически модели, докато Хаити остава ксенофобска и изолирана държава. Доминикана търгува с кафе, захар, какао, никел, злато и желязо – повечето от тия неща преди били приортет само на хаитяните, но сега, както споменах, заради политическата нестабилност и рестрикциите срещу чужденци много малко компании инвестират там.
Иначе казано, отчасти Доминикана се глобализира – това да го пропуснат симпатизантите на Копейкин! – там почти няма безработица. САЩ и Германия поемат контрол над митниците, за да не се краде. Естествено и там имало периоди на диктатури от южноамерикански тип, но много по-меки, в сравнение с хаитянските. В Хаити е известен диктатора-убиец Дювалие (Папа Док), който не проявявал никакъв интерес към развитието на страната си. Куба на Кастро се опитва да инсценира революция в Доминикана, но получава твърд отпор – там имат памет за касапниците от робските въстания в Хаити. Диктатори в Доминикана като Трухильо и Балагер (Бейби Док), без да ги идеализираме, превръщат републиката с помощта на европейски и американски капитали в процъфтяваща държава. Преди Хаити заради естествените си дадености била по-зелена и с повече реки, но днес там заради бързи печалби всичко е изсечено и незалесено, почвите са изтощени и ерозирали, заради което пресъхват и реките. Животновъдството и фермите били унищожени още от разбунтувалите се креоли. Докато доминиканците разбират, че имат нужда от света – от испанци, от германци, от американци, от евреи и италианци, от училища и опит, за да модернизират земеделието, инфраструктурата, промишлеността и живота си. Балагер забранява изобщо сечта на дървета, изграждат се няколко ВЕЦ-а, електрифицирали страната, оформили огромни площи горски паркове, за които се грижат неправителствени организации.
Какво да се каже за Хаити? Освен че запада и остава от най-бедните страни в света, от африкански тип. Всички помощи, които получават от хуманитарни организации, се крадат от местните кланове – те затова не искат чужденци. Там царят безнадеждност и обезлюдяване, гарнирани с вуду-истерии. Средният доход на глава от населението в Доминикана е 17 600 $ годишно, а в Хаити – 1865 $. Т.е. 9 пъти разлика. Средната продължителност на живота в Доминикана е 73 г., а в Хаити – 63 г. Вече броят на населението в двете държави е почти изравнен, в Доминикана живеят малко над 10 млн. души, в Хаити малко над 11 млн.
Как на един стров от другата страна на глобуса, много по-малък от България, с 2 средни по размер държави с общо население около 22 млн. души, се разиграват политическите противопоставяния в света от последното десетилетие – с всички драматични последствия за губещата страна!
