Руми казваше: да си човек означава да си страноприемница с място за всички. Всеки ден прага ти прекрачват на влизане или на излизане различни посетители, а с тях влиза радостта и тъгата им, мъката или гневът им, спокойствието или надеждата. Трябва да се отнасяме към тия посещения с уважение. Трудно е да върнеш някой, застанал на прага ти, прекосил неволно по пътя си и твоя път – навън може да вали или да духа страховито. Понякога си плащаме за милостта.

На 15 километра от Памплона в Испания има един хълм, Алто дел Пердон, с дълга метална скулптура на върволица хора, отразяващи епохите на Камино де Сантяго. Много е ветровит, в легендите това е мястото, където се срещат пътя на вятъра с пътя на звездите. Алто дел Пердон означава хълма на прошката. Споменах,че е много е ветровито – вероятно като самия момент на опрощаването, поискано или дадено. Когато имаме смелост да пристъпим към него, отвъд срама, вината или гнева.

Стигаш до този хълм и е време да простиш, да си простиш или да поискаш прошка. Целият пилигримски път по Камино в хилядолетната си история се е формирал върху идеята за опрощението и изкуплението – на грехове и престъпления, на грешки и заблуди. Има много такива места, свързани с прошката по Пътя – например, северната порта на църквата Сантяго във Вила Франка дел Биерзо. Вярва се, че ако минат през нея разболелите се или претърпели злополука пилигрими, получават същите признания както и извървелите Пътя, и биват опростени за греховете си.

Камино е непрекъснато пътуване през подобни предания, легенди и епохи, през странни обичаи, поверия, дори суеверия – те са част от Пътя, неволно попиваш от тях, поддаваш им се, и това е част от магията: пътуването през духовните и културните измерения на това пространство. Да четеш за тия неща не е същото.

И тук, другата част от темата: вървенето по Ком–Емине е нещо много различно, то е преминаване през най-автентичните и сурови измерения на природата, в която има жега и вятър, има сенки и спокойствие, после дъждове и студ, безкрайни опасани с диви пътища изкачвания и спускания – виждал съм хора да колабират от недостиг на въздух, там изпитанието е на друго ниво.

Когато планинският водач извика, „десет минути почивка“, започваш да отброяваш и секундите. Със свличането си на тревата понякога заспивах, за да се стресна от пищенето на свирката, маркираща тръгването. На Камино след половин-един час можеш да спреш, ако решиш, че ти стига за днес. На Ком-Емине не можеш, затова правилата на групата са сурови, 35-40 километра трябва да бъдат извървяни, хиляда и осемстотин метра положителна денивилация и хиляда и двеста метра отрицателна трябва да бъдат преодолени, другите варианти не са Ком-Емине, те са туризъм. Знам как един 40 годишен мъж някъде назад се свлякъл на тревата, разплакал се и зашепнал: „Искам при мама!“ Никой не видял нещо смешно.

Това не е пътепис нито за Камино де Сантяго, нито за Ком – Емине. Начел съм се на доста пътеписи, в повечето от тях в освен „минах от там или оттук“, ядох вечерта кюфтета в хижа Грамадлива, а наобяд мусака на хижа Буковец, валя ни много на връх Косица и ни одуха здраво на Пеещите скали, няма нищо друго.

Вълнуваха ме хората, които срещнах на двата пътя и съдбите им, те оставиха по-дълбок отпечатък в мен от величествените катедрали на Испания или страховитите и красиви гледки от билото на Стара планина. Техните преживявания и понякога драматичните им съдби. Не знам, усещането ми е, че като цяло повечето българи са по-затворени от средния европеец, но по маршрутите се споделя много. Може би самите условия, този set and seting на Пътя е различен и предполага падането на защитите, отварянето и доверието към човека до теб, променят се базовите настройки.

Днес, след като обувките ми изминаха повече от 1400 километра по двата пътя още си задавам въпроса за смисъла. Има метофори-клишета, примерно „терапията като път“. Интересува ме точно обратното: пътя като терапия. Пътя, но съвсем в буквалния смисъл – каменист, прашен коларски или асфалтов – преживян почти като в дълъг пърформанс. Да опознаеш себе си в света и света в себе си се иска да тръгнеш на път, но не на 30 километров туризъм, а на дълго и изтощително пътуване, което да те изтръгне от комфортната зона.

В едно алберге, с фамозното име Жак Дьо Моле се запознах с Ким, южнокореец.

Един ден, отказал да приема повече празнотата в себе си и решил да разбие черупката си. Събул обувките и чорапите в Милано и поел по пътя бос – традиционния за Камино начин, пътят към Сантяго започва от дома. Ходилата му бяха като подметки след 800 километра ходене. Някой ще види в това безсмислие, за мен е търсене и създаване на смисъл, в изследване на една почти алтернативна вътрешна реалност…